Това е един много интересен въпрос, защото предполага няколко отговора, но само един единствен от тях е верен.
Често този въпрос си го задават както децата, така и родителите. Опитват се и двете страни. Понякога се получава. Това да бъдете приятели с родителите обаче какво е, печелите ли от този факт или губите?
Приятелството и родителството са две напълно различни сфери, които не е желателно да се смесват. Сега ще обясня и защо.
Родителството се свързва с упражняване на авторитетна роля в живота. Обикновено, докато сме деца, родителите са всичко за нас. Те са моделътни за добро и лошо, за правилно и направилно. Обикновено ние ги идеализираме и винаги под една или друга форма разчитаме те да ни помагат – било то емоционално или финансово.
Авторитетът се упражнява от родителите и то с цел да коригира поведението на децата. Често авторитетното поведение се свързва със страх и буди подчинение. Тези страх и подчинение с годините отшумяват, но са много присъши за по-малките деца.
Авторитетът на родителите е крайно необходим за да може едно дете да се изгради като принципен човек. Независимо дали ще приеме този авторитет или ще го отхвърли напълно, то действа спрямо него. Авторитетът поставя някаква дистанция, това е неговият минус. Често това се изразява в реплики от рода:”Не ми говори така, аз съм ти баща/майка”. Сами по себе си тези роли се свързват с уважение и почитание…и така трябва.
Крайните авторитети в живота ни винаги са единствено и само родителите. Справим ли се с техните авторитети успешно, то тогава ние сме зрели и мъдри самостоятелни хора.
От другата страна се намира приятелството. То се свързва с безусловното приемане, с крайното доверие. Обикновено приятелите са хора, на които разчитаме напълно, те ни приемат безусловно, както и ние приемаме тях. Също така приятелите са хора, които не са авторитети за нас, а по някакъв начин са равни на нас и ние ги приемаме за сродни души. На тях можем да им споделим всичко, защото знаем, че няма да получим критика, а ще получим разбиране и подкрепа. Това са хора, които харесваме и които под една или друга форма приличат на нас. Приятелите не осъждат и не възпитават – те ни приемат такива каквито сме и пред тях можем да махнем социалите си маски и открито да споделяме проблемите си.
В този живот можем да имаме много приятели, да ги сменяме, може много хора да влезнат и да излезнат от живота ни. Родителите са обаче само двама и си остават тези за цял живот.
Често родителите, които усещат, че детето им е по-развита душа от тях и има повече мъдрост и познание, предпочитата да влезнат в приятелски взаимоотношения с него, просто защото не могат да успражняват авторитет.
Децата, които имат родителите си за приятели, или още повече – за най-добри приятели, обикновено имат сериозни социални проблеми страх от общуване, за които родителите трябва да знаят и да им помогнат да ги решат.
Това е все едно да си приятел с шефа ти, който ти плаща заплата. Да, той има изгода да смяташ така, но от него зависи дали ще получиш заплатата и дали няма да те изгони. Когато има такива материални или емоционалн зависимости не можем да говорим за истинско приятелство.
Родителският авторитет е много нужен на всеки човек, за може да се опре на него в трудните моменти и да получи подкрепа, понякога критика, понякога грижа, понякога скастряне. Затова и родителите е добре да упражняват авторитетната си роля към децата и да им позволят да си имат техни приятели – не е необходимо те да изпълняват всички роли в живота на детето си, защото един ден загубата за детето ще е непреодолима, защото то ще загуби всичко в живота си.
Намирането на истински приятели е голямо богатство, което кара личноста да се чувства разбрана, приета и да знае, че не е сама, а на земята има съмишленик, който мисли като него и го приема такъв какъвто е.
След всичко прочетено вие сами може да си отговорие за вас на въпроса – трябва ли родителите да бъдат наши приятели?
