Направи ми силно впечатление един феномен, който бих искал да споделя с вас. Той се свързва с едно осъзнато излизане от живота и заставане на една привидно безопасна позиция, където човек, душата му и съзнанието му спират, защото смятат, че за първи път са в безопасност.
Спират, за да си починат малко.
Животът е една истинска приказка и като във всяка приказка има обрати, добри и лоши енергии, предизвикателства, пред които се изправя личността. Има ги и тези магични моменти, в които смятаме, че животът ни така се стича, но реално ние избираме или не избираме какво да се случи.
Точно това се случва в момента на кратката почивка. Изтормозената душа, която не е имала любов, покой и не е можела да си поеме въздух, в един момент намира място, в което спира, за да си почине, но забравя да продължи… Остава на това място завинаги…
Ако това място бъде открито в късна възраст на човек, примерно след 70та му година, това може да бъде и едно райско място за покой, усамотение, равносметка. В тази възраст, след голямото случване в живота, е дори препоръчително да има момент на спиране, на покой, на забавяне на скоростта. Проблемът е, ако това спиране дойде много по-рано.
Има хора, които спират в пубертета, други в 20те или 30те си години. Спирането обикновено се свързва с някаква самостоятелност, която най-накрая е придобита. Тя идва след силно изтощаващ, в емоционален план, период. Ще дам пример.
Дама, живяла в бедност, най-накрая намира работа, която й дава умерено спокойствие. Тя решава да остане на нея и да си почине, а след това да продължи живота си.
Господин, преминал през много емоционални разочарования, избира да живее сам, да се забавлява, да не се обвързва. Решава да го направи за малко и след това да продължи.
Семейство емигрира, защото търси по-добро решение за себе си и за децата си. Премества се в нова държава и там започва от най-ниското стъпало, което в сравнение с живота в родната държава, им се струва задоволително. Решават да останат на това стъпало за малко и след това да продължат.
Мога да дам още много примери, но мисля, че добре се разбира тенденцията. Важното е какво следва. Голяма част от хората потъват в този момент и не продължават напред. Те спират там. Спират в този момент на поносима болка, на поносим ужас, на поносимо ежедневие, на поносима среда, защото този момент идва след много непоносим период.
Този момент е като магическо блато. Той иска да задържи човека в него, иска да черпи от силите му, иска да го накара да остане в състояние на унес, на съзерцание на живота, но без да участва в него. Този момент предполага повторяемост – сякаш вие постоянно живеете това, което сте научили до него, но колкото и години да минат, вие не можете да излезете от него.
Този момент може да се свързва с местоработата ви, с начина, по който избирате партньори, типа връзки, отношението ви към парите, връзката с близките, децата и семейството, т.н.
Представете си, че животът се случва пред вас, а вие сте на около два километра от него и седите там замръзнали. Когато замръзнете, започвате да умирате. Първа е духовната смърт и тя е най-страшна. Физическата може да се забави с десетилетия, но това няма да има значение, защото вие никъде не отивате, тя ще ви намери точно там, където сте умрели духовно.
Хората, намиращи се в унес, са си поставили таван на случването в живота, а този таван е много нисък. Поставили са го, защото така им се струва, че упражняват контрол в живота си. Всеки, който мисли, че контролира живота, всъщност се страхува да живее, защото животът е по-голям от нас, а ние просто можем да следваме енергията му, но никога да го контролираме.
Хората, намиращи се в унес са много уплашени, вцепенени, често имат проблеми с гъвкавостта на тялото, килограмите, т.н. Те смятат, че ако нещо не се случва в живота им, то е така, защото „ така се е подредил живота им“, те не носят отговорност, те очакват нещо да им се случи, НО не биха позволили да се случи, защото ги е страх да излязат от момента на замръзване.
Други от тях живеят с „единствената надежда, която им е останала“ и без която „ биха се гръмнали, ако им бъде отнета надеждата“. Това е надеждата, че нещо ще се промени отвън и ще ги направи щастливи. Надяват се, че политическата система ще се промени и ще ги направи богати, че някой ще се влюби в тях, че ще ги люби страстно, че ще ги направи щастливи. Това са хората в ролята на допълнение. И дори да има това случване, което те очакват, те пак не са доволни, защото другата страна си е изпълнила намерението, а те като допълнение, което никой не пита за нищо, пак за недоволни. Никой няма да ви направи подлог, ако вие не решите са вземете тази роля.
Това е животът в унес. И, да, той създава усещане, че вие упражнявате контрол и сте в силната позиция, но реално, като енергия, вие седите на един бряг, гледате във водата със зареян поглед и не помръдвате. И пак, в енергиен план, чакате Смъртта да дойде, да ви потупа нежно по рамото и да ви каже с майчински глас:“ Време е! Хайде да тръгваме“ Вие ще сте доволни, защото тя е решила кога и как, а вие просто в чакате!
И след като прочетете всичко това, ще сте изумени какви хора има на тази земя. Възможно ли е изобщо да има такива? А очевидната скрита истина е, че има и това сте точно ВИЕ!
Надявам се, че за някои от вас този текст ще е пробуждането, което ще ви накара да станете от плажа и да извървите двата километра до живота и да се върнете в него.
За другите съм сигурен, че ще го прочетат, ще ми се ядосат, не за дълго, и пак ще вперят погледа си в безкрайността на водната пустош, която виждат, в метафоричен план, пред себе си.
Да живее животът! Viva la Vida!
