This post is also available in:
Няма време. Вече няма време за безкрайно ровене назад, за години, прекарани в обяснения, в търсене на причините единствено в детството, в родителите, в средата, в минали събития. Имаше период, в който това изглеждаше като развитие.
За много хора то се превърна в нова форма на застой.
Дойде моментът на действие. Сатурн в Овен го изисква.
До този момент масово се насърчаваше идеята, че ако разбереш миналото си, автоматично ще промениш настоящето си. Че ако откриеш травмата, ще се освободиш. Че ако посочиш виновните, ще започнеш да живееш. На практика често се случва друго – човек започва да изгражда идентичност около обяснението. Започва да живее чрез причините си. Започва да се определя чрез това, което му е било нанесено.
Така времето минава безсмислено.
Най-важният анализ днес не е анализът на миналото, а анализът на настоящето. Какво се случва с теб тук и сега? Как живееш? Как функционираш? Какви резултати имаш? Какви зависимости носиш? Какви илюзии поддържаш? Какво избягваш? Какво реално си изградил?
Няма по-важен момент от настоящия, защото само тук съществува възможност за промяна.
Миналото може да бъде заблуждаващо. Паметта е неточна. Интерпретациите се сменят. Човек често пренарежда историята си така, че да запази образа си. Бъдещето е неясно, защото зависи от качества, решения и действия, които липсват в настоящето.
Затова е нужен реалистичен преглед.
Къде се намираш в живота си? Какво си постигнал? Докъде си стигнал? Какво няма да постигнеш? Какви възможности вече са отпаднали? Какво реално ти остава като потенциал? Какво можеш да изградиш оттук нататък при сегашното си ниво на съзнание, дисциплина и сила?
Това са зрелите въпроси.
Съвременната култура продава обратното. Продава идеята, че всичко предстои, че всичко е възможно, че можеш да станеш всичко на всяка възраст. Това звучи добре, но е вярно за малък процент хора.То важи за хора, които през целия си живот са действали извън инерцията. За хора, които не са живели напълно в системата. За хора, които са поемали риск, развивали са способности, доказвали са чрез дела, че могат да променят посоката си. Такива хора могат да направят силен завой и на 30, и на 50, и на 80.
За масовия човек ситуацията е различна.
Ако някой е живял десетилетия в страх, зависимост, пасивност, самозаблуда и повторение, времето работи срещу него. Навиците се бетонират. Енергията намалява. Смелостта намалява. Гъвкавостта намалява. Възможностите намаляват. И тук не говорим за негативно отношение, а за цинична реалност!
Ако изместим фокуса си от „тук и сега“, от „настоящия си Аз“, се създава реална опасност да се загубим безвъзвратно. Да се изгубим в опити да поправяме неща, които вече не подлежат на поправяне, или да се тревожим за бъдещи ситуации, до които още не сме достигнали.
Това е една от големите грешки на съвременния човек – да инвестира психична енергия там, където няма реална възможност за действие.
Майка ви не е виновна – вие сте!
Голяма част от хората в терапевтичния процес постоянно се опитват да нормализират и хармонизират отношенията с родителите си. Идеята звучи разумно, но често е погрешно поставена.
Защо ли? Защото след 21-вата година човек вече не съществува в отношения тип родител–дете в психологическия смисъл, в който те са съществували по-рано. След тази възраст започва друга реалност – отношения между възрастни хора.
Това е ключово разграничение.
Много хора продължават да стоят вътрешно като деца пред своите родители, въпреки че биологично и социално отдавна са възрастни. Оттам идват и голяма част от страданията – очакванията за родителска поправка, за късно признание, за безусловна грижа, за изцеление чрез родителя.
Тези очаквания често са нереалистични.
Каквито са отношенията с родителите около 21-вата година, в голяма степен такава е и основната им структура след това. Те могат да се подобрят. Могат да станат по-спокойни, по-зрели, по-уважителни. Но вече става дума за качество на контакт между възрастни, не за възстановяване на детската връзка.
Когато човек не разбере това, губи години в битка за нещо, което принадлежи на минал етап от живота.
Зрелият ход е друг – да приемеш какво е било, да видиш какво е сега и да изградиш отношенията от позицията на възрастен човек. Не като чакащо дете, а като възрастен.
Никога няма да си щастлив в 3Д и в 5Д едновременно
Има хора, които са положили всички усилия да се впишат в обществото и да изпълнят плана, който то очаква от тях. Създават семейство, имат деца, изграждат дом и партньорство, защото така трябва, а не защото това е дълбоко избран от тях живот.
В един момент обаче идва желание да се завърнат към автентичното си щастие, към себе си, към живота, който не са живели. Тогава често откриват, че е минало толкова много време, че пътят назад е силно ограничен или невъзможен.
Това може да се случи на 50 години. Може да се случи и на 23.
Ако между 18 и 23 човек е създал няколко деца, изградил е връзка с партньор, когото реално не познава добре, и е влязъл рано в тежки житейски ангажименти, свободата му може да бъде ограничена още в началото на зрелия живот.
Много хора не разбират реалната концепция за децата.
Децата са продължение на нас. Те са наш жив продукт, в който влагаме жизнена, психична, емоционална и творческа енергия. Всяко дете е ново разклонение на собственото ни съществуване. Това може да бъде прекрасно, смислено и дълбоко човешко преживяване.
Но то има цена.
Всеки човек разполага с определен ресурс енергия, внимание, време, нервна система, вътрешна сила. Условно казано, разполагаме със 100% личен ресурс.
Колкото повече от този ресурс се насочва към деца, семейна структура и грижа, толкова по-малко остава за личното развитие, за вътрешния път, за творчество, за промяна, за нов старт, за себеопознаване.
Понякога децата са малко на брой, но изискват огромна грижа. Понякога има здравословни, емоционални или специални потребности. Понякога самата семейна система е толкова натоварваща, че човек остава с 10% от себе си на разположение. И това реално е неговият максимум.
Тогава е важно човек да не живее във фантазия, че разполага със същата свобода, време и енергия като необвързан човек без отговорности. Не разполага.
Зрелостта започва, когато човек види с какъв ресурс реално разполага и започне да работи честно с него. Не с мечтаните 100%. С реалните 10, 20 или 40 процента.
Въобще имате ли представа какво е свободна воля?
Хората, които могат да се променят и които реално владеят собствения си живот, са тези, които са запазили свободната си воля.
Не е необходимо да живеете сами, да нямате партньорство или да нямате деца, за да упражнявате свободната си воля. Би било по-лесно в някои случаи, но не е задължително условие.
Възможно е човек да има семейство, деца и ангажименти, и въпреки това да запази вътрешната си автономия. Да запази личното си отношение към живота. Да запази представата за себе си като независима и индивидуална личност.
Тогава човек реално може да работи върху себе си.
И не само върху себе си. Такъв човек често влияе положително и на близките си чрез присъствие, пример и стабилност.
Проблемът започва, когато терапевтичната работа тръгне в посока на нереалистични цели.
Изказвания от рода:
„Искам да работя върху себе си, за да не бъдат децата ми като мен.“
„Искам да се развивам, за да бъде щастлив мъжът ми.“
Това са невъзможни задачи.
Децата ви винаги в някаква степен ще бъдат като вас. Те носят вашия модел, вашата енергия, вашите реакции, вашата психична среда. Не копие, а влияние.
Също така вие не отговаряте за щастието на партньора си.
Никой възрастен човек не може да бъде направен щастлив отвън по устойчив начин. Това е лична вътрешна работа.
Човек може да работи единствено на лично и индивидуално ниво.
И то само ако има пространство да упражнява свободната си воля.
Това означава:
- да има време за себе си
- да има лични доходи
- да има известна степен на независимост
- да има право на лични решения
- да има вътрешна и външна територия
Ако всеки аспект от съществуването ви е зависим от семейство, партньор или родители, възможността за промяна силно намалява.
Защото без пространство няма воля – Без воля няма избор – Без избор няма развитие.
Оформя се едно невъзможно уравнение при някои хора, особено в семейната система.
НЕЩАСТНА ЖЕНА+ НЕЩАСТЕН МЪЖ + ТРАВМИРАНО ДЕТЕ = СЕМЕЙНО ЩАСТИЕ
Нещастна от семейния си живот жена живее с нещастен от семейния си живот мъж. Имат дете, което енергийно и физически не се чувства добре именно заради нехармоничните отношения между родителите. Въпреки това те отиват при терапевти с условието взаимоотношенията им да бъдат оправени на всяка цена. Това е предварително поставената цел. Не да се види истината, не да се оцени реалността, а непременно да останат заедно.
Когато бъдат попитани защо трябва да са заедно, ако в самото уравнение липсва жива причина за съвместност, отговорът често е външен. Той обикновено означава, че единият партньор е зависим от другия, или и двамата са взаимно зависими – емоционално, материално, социално или психологически.
Тогава връзката не се държи от желание, а от зависимост.
Идеята за „трябва“ ги задържа.
Понятието „искам“ обаче е изчезнало и при двамата.
Когато една връзка се поддържа единствено от страх, навик, вина, деца, обществен натиск или финансова зависимост, терапевтичният процес често се използва погрешно. Вместо място за яснота, той се превръща в опит външен човек да спаси структура, която отвътре е приключила.
Много често тези хора прехвърлят отговорността за собствените си дисфункционални отношения върху терапевта, без да си дават сметка, че материалът, с който влизат, понякога не подлежи на възстановяване в старата му форма.
Има отношения, които не предполагат поправка, а край.
И това не е провал, а завършек.
Понякога единственото зряло решение е да си дадат време, да приемат реалността и да се разделят така, че всеки да продължи по пътя си по максимално светъл, честен и хармоничен начин.
По-добър край често е по-здравословен от изкуствено удължен разпад.
Кого да слушаш, когато искаш да се свържеш с мен?
Затова обичам да казвам на хората, че мотивацията им да се свържат с мен трябва да бъде потърсена във вътрешния им глас.
Ако вътрешният глас им подшушне, ако им подскаже, че аз съм правилният човек, който може да ги преведе към техния път и да им помогне в процеса, тогава е добре да се свържат с мен.
Но когато сестра ви, леля ви, роднина, приятелка или колежка ви е казала, че е много доволна от моя метод, почти е гарантирано, че вие няма да сте доволни.
Причината е проста.
Вие дори не знаете тя от какво е доволна. Не знаете какво е търсила, какво е получила, през какво е минала и какво за нея означава резултат.
А тъй като моят процес е дълбоко личен, тя няма как да ви предаде същността му напълно.
Всеки човек влиза с различна история, различна болка, различни защити, различна готовност и различна способност да понесе истината за себе си.
Затова, ако вътрешно нямате повик да се свържете с моя метод, работата би била изключително трудна.
Външната препоръка не е достатъчна. Любопитството не е достатъчно. Модата не е достатъчна.
Нужна е вътрешна готовност.
Именно затова предлагам плавно свързване с метода.
Хората могат първоначално да участват в онлайн процеса, наречен „Разходка в гората“. Там могат да усетят начина ми на работа, интерпретациите ми, посоката, дълбочината и дали това им резонира.
След това сами решават дали искат да работим на индивидуално ниво.
Там със сигурност се стига до голяма дълбочина и истинност.
И това не идва от моята интерпретация.
То идва от собственото подсъзнание на човека, който се е осмелил да влезе в процеса.
Аз – тук и сега
Ако трябва да резюмирам към какво е насочена работата ми в този момент, темата е Аз тук и сега.
Това означава да помогна на човек да разбере докъде е стигнал в живота си, какви ресурси е натрупал, какво е постигнал и как може да използва всичко това за бъдещето.
Означава и да погледне назад по реалистичен начин и да разбере какво е пропуснал, какво вече няма да му се случи, просто защото вече няма енергията, силите или желанието да върви в тази посока.
Когато човек види ясно какво е възможно и какво не е, започва да подрежда по-точно плановете си занапред. Освобождава се от илюзии, от вътрешен шум и от фалшиви очаквания.
В процеса „Аз тук и сега“ се разглеждат и актуалните взаимоотношения:
- с партньора
- с родителите
- с децата
- със заобикалящата среда
- с другите хора
- със самия себе си
Друг важен елемент, който винаги е присъствал в работата ми, но сега ще бъде централен, е енерготерапията.
Това е работа с високо вибрационни честоти, които подпомагат както осъзнаването, така и лечението.
Хората, които вече са минали през тези процеси, знаят колко бързи и ефективни могат да бъдат резултатите. Знаят колко силно се променя вътрешното състояние, когато човек се отвори за този тип работа.
Но за да се достигне до работа с честоти, трябва да има предварителна основа = познаване и свикване с метода.
Човек трябва първо да започне да вярва на себе си. Да се научи да слуша вътрешния си свят. Да разпознава подсъзнанието си. Да започне да разбира неговия език.
След това честотите започват да работят в дълбочина.
И тук има едно успокоение.
Не е необходимо да правите това сами вкъщи, сами да търсите посока и сами да се лутате. Моята енергия и моят метод помагат тези части постепенно да се развият и подредят.
Обичам да казвам, че методът ми е максимално бърз за правилните хора.
Разбира се, и той изисква време. Понякога месеци, понякога години. Но за хората, които могат да го понесат, приемат и интегрират, процесът е значително по-ускорен от много други подходи.
Защо? Защото той се базира на вашата автентична истина.
До нея достигаме чрез визуализации, вътрешни процеси и работа с честоти. Именно това прави метода силно персонализиран и дълбоко автентичен.
По тази причина понякога е и болезнен.
Не получавате общи тълкувания. Не получавате готови категории. Не бивате поставени в шаблон.
Получавате информация от собственото си подсъзнание.
Аз съм свидетелят на този процес, човекът, който ви връща тази информация и ви подкрепя да я възприемете, разберете и използвате.
Няма време
Връщам се към самото начало и към идеята, че няма време.
Няма време да си губите времето в безсмислени неща, защото енергетиката, в която влиза светът, става изключително динамична. Представата за нормално се разпада, а стабилността и сигурността се превръщат в силно променливи понятия.
Дори е възможно това, което днес изглежда стабилно, да има стойност само за няколко седмици или няколко месеца.
Тази динамика предполага объркване. Човек започва да не знае как да се синхронизира с външния свят, защото самият външен свят постоянно сменя форма, правила и посока.
Повечето хора са изместили фокуса си трагично извън себе си – към другите, към обществото, към очакванията, към това как изглеждат, какво трябва да постигнат и какво се иска от тях.
Точно тук започва вътрешният разпад.
Когато центърът на човека е извън него, всяка външна промяна го разклаща. Всяко мнение го засяга. Всяка криза го обезсилва. Всяка несигурност го плаши.
Това, с което аз мога да помогна, е да върнете центъра в себе си.
Когато човек е центриран в себе си, външните промени не изчезват, но престават да го разрушават. Той стои на стабилно и устойчиво енергийно място и започва да вижда по-ясно какво реално се случва.
Тогава промените се виждат като тайфуни, които преминават покрай него.
Той различава коя промяна е ценна и полезна за него. Вижда какво може да вземе от нея. Разбира кога е време да действа и кога е по-добре просто да остави процеса да премине, без да го въвлича.
Това е вътрешна позиция.
Ако човек не застане стабилно в собствения си живот и в собствената си енергетика, тайфуните на промените лесно го отнасят.
И тогава външният хаос активира до максимална степен вътрешния хаос.
Затова няма време.
Времето е за центриране, за вътрешна яснота и да си върнете мястото в собствения си живот.
