This post is also available in:
Хули Леонис е един от най-разпознаваемите астролози и енергийни терапевти в България, познат както с дългогодишната си практика, така и с иновативния си подход към астрологията, родовата енергия и работата с подсъзнанието.
В основата на неговата работа е методът „Разходка в гората“ – процес на вътрешно пътуване чрез образи и визуализации, при който човек навлиза в собственото си подсъзнание. Това не е анализ, а преживяване – среща с дълбоката лична истина, която често е била заглушена от чужди модели на поведение и очаквания. „Разходката“ помага на човека да се върне към себе си, към своя ритъм и своя вътрешен център.
С новия си проект „Хутеатър“ той прави следващата стъпка, внасяйки театрален елемент в своята терапия. Това не е театър в традиционния смисъл. Това е пространство, в което се срещаме с големите колективни емоционални полета – любов, живот, смърт, самозаблуда, страх,– не чрез анализ, а чрез преживяване. Пиесите са терапевтични текстове – в тях човек разпознава собствените си вътрешни теми през образите на героите. Не е нужно да разбирате пиесите, нужно е само да ги усетите.
През последните месеци Хули написа множество пиеси, всяка от които принадлежи към различно вътрешно пространство или „направление“ в Хутеатъра. Те ще бъдат представяни постепенно – в ритъма, в който самите текстове „узряват“ и са готови да бъдат срещнати от техните читатели. Защото това не е литература за четене, а пътуване, което се преживява.
В настоящото интервю читателят ще разбере как Хули вижда егрегорите и вътрешните пространства, в които душата се движи; какво представляват направленията в Хутеатъра – Лимбото, Нищото, партньорството и травментите, защо самозаблудата е първата врата към собствената истина и как театърът може да се превърне не във форма на забавление, а в начин човек да се срещне със себе си.
– Хули, много хора те познават от поредиците „Очевидните скрити истини” и „Приказките от 12 дом“ и книгите, които си писал за вътрешната работа. Но Хутеатъра звучи като нещо ново, различно. Как би го представил на човек, който изобщо не знае какво е това?
Хутеатърът е естественото продължение на пътя ми. Ако „Приказките от 12 дом“ бяха опит да преведа сложната душевна материя през образи, митове и архетипи, то в Хутеатъра тази информация вече оживява. Това не е театър в традиционния смисъл. Това е пространство, в което човешките вътрешни теми се проявяват директно, така както съществуват в душата. Работя с това, което наричаме егрегори – големи колективни емоционални енергии, които влияят на всеки човек, независимо дали го осъзнава или не. Те не са идеи или теории, а живи сили, през които човек избира, обича, наранява и се спасява.
През годините осъзнах, че моята задача е да превеждам тази висока вибрационна информация на нормален, човешки, ежедневен език. „Приказките от 12 дом“ бяха първата форма на този превод. Но когато завърших цикъла, разбрах, че за много хора тези текстове остават философски, понякога трудни за разбиранe. Затова Хутеатърът се появи като следващата форма на представяне. В пиесите информацията не се обяснява – тя се показва. Преживява се. Четещият не мисли „какво означава това“, а изведнъж усеща, че вече знае.
– В такъв случай пиесите са терапевтични?
Да, аз ги наричам терапевтични текстове. Когато човек чете една пиеса, той всъщност се среща със собствените си теми в образите на героите. Не е нужно анализиране. Самото разпознаване лекува. Вглеждам се в човешкото поведение, в мотивите, в скритите болки и в механизмите, които карат човек да се лъже сам. Тези истории не са измислени. Те са видяни, преживяни или съм бил свидетел на тях. Докато работех върху тях, си мислех, че пиша за архетипи. Но след време разбрах, че това са моите очи към живота, моето усещане за хората, моят начин да видя и да назова това, което обикновено остава скрито. Затова героите са толкова живи и толкова мои. И затова ги обичам.
– Нека поговорим за направленията в Хутеатъра. Какво представлява първото от тях – Лимбото?
Лимбото е пространство между живота и смъртта. Това не е митично място, а вътрешно състояние, в което човек се озовава, когато не знае кой е и накъде върви. Там се срещат Животът, Смъртта, Любовта, Самотата, Самозаблудата и съществото, което ги превежда – Бъката. Бъката не е ангел и не е демон. Тя е между. Нито светъл, нито тъмен. Тя просто превежда душите от едно състояние в друго. Пиесата „Играта, наречена Живот“ е първият голям вход в Хутеатъра, защото там човек се среща с онова, което носи отвътре, без защити.
– А какво представлява направлението, което наричаш „Нищото“?
Нищото е пространството между вътрешната вражда и възможната вътрешна дружба със себе си. Използвам символично географията между кварталите Враждебна и Дружба в София. Това е мястото на хората, които са загубили връзка с ядрото си. Хората, които обществото е изчупило или те самите са се отказали да се защитят. В това направление разказвам как една чиста душа може да се превърне в аутсайдер и как започва връщането обратно към себе си.
– Как се проявява темата за партньорството в Хутеатъра?
Това направление включва пиесите „Спиро- Възпитанието на един мъж“, „Спиро и Ванчето: Партньорството-кратък курс по неуспех“, „Тина Бамбина“ и „Манол си търси гадже“. Всички те разказват за трудността човек да се свърже истински с друг човек. Повечето хора нямат модел, по който да стигнат до близост. И затова връзките често са смесица от копнеж, страх, самозащита и неразбиране. Тези пиеси показват не толкова какво е любовта, а как изглежда невъзможността да я достигнеш.
– Нека поговорим и за „травментите“. Какво представляват те?
Травментите са кратки, истински, абсурдни разкази, в които е уловен моментът на травмата. Те са смешни, болезнени и много човешки. Интересното е, че почти всеки читател първоначално казва: „Това не е за мен.“ Но истината е, че това са историите на най-близките му хора. Просто рядко виждаме другите в тяхната пълнота.
– Кое направление от Хутеатъра би определил като най-личното за теб?
Това е „Последна спирка: Любов“. Това е голяма пиеса, съставена от пет части, която разказва историите на Детелина, Куна, Ел Мачо и Данчо и ги събира във финал, в който става ясно, че всички живеем в общество на лъжи, в разбити роли, в страх от самотата и в още по-голям страх от любовта. Това е най-личният ми проект и ще го представя, когато е напълно узрял.
– Защо ппървата пиеса, която публикува от Хутеатъра беше „Люси – Локум за душата“?
Защото самозаблудата е първото място, където всички се срещаме. Ако човек не види собствената си заблуда, той е в най-дълбокия капан. „Люси“ даде възможност на хората да се видят отстрани. Затова толкова много от тях се свързаха с нея.
– Какво предстои в Хутеатъра оттук нататък?
На Хелоуин предстои „Играта, наречена Живот“ – пиеса за порталите между живота и смъртта. А през декември – „Шри-Шри-Ленче-Ли“ – една от най-комичните и същевременно най-дълбоките пиеси, която показва как се оформят очевидните скрити истини и защо понякога отказваме да ги видим.
Хутеатърът не е просто творчески проект, а продължение на вътрешната работа, която Хули развива от години – път към собствената истина, преживян през образи, сцени и човешки истории. Пиесите му ни връщат към онези места в нас, които често се страхуваме да видим – местата на копнежа, на болката, на самозаблудата, на любовта.
